Аристотел - биография и философия

29.01.2014 19:25

Аристотел е роден в 384 г. пр. н. е. в град Стагира(в източната половина на Халкидическия полуостров). Баща му Никомах бил известен медик и по тази причина бил привлечен като придворен лекар на Филип II Македонски. Затова и когато Аристотел се оформил и прочул като философ, той бил назначен от Филип за възпитател и учител на сина му Александър Македонски.

В продължение на 20 години (от 367—347 г.) Аристотел бил ученик и сътрудник на Платон в ръководството на неговата школа (Академията). Така той останал във връзка с Платон до неговата смърт. Още през това време обаче Аристотел в много отношения дошъл до схващания и възгледи, коренно различни от тези на своя учител. Затова и след смъртта на Платон той скъсал с Академията и напуснал за известно време Атина. Част от това време той прекарал в усилени философски занимания в град Атарней (Троада — Западна Мала Азия), където намерил покровител в лицето на атарнейския тиранин Хермий. По-голямата част от своето странстване обаче Аристотел прекарал при двора на Филип II Македонски, като се занимавал с възпитанието и обучаването на младия Александър Македонски до неговото стъпване на престола.

Аристотел се завърнал в Атина, след като отсъствал 13 години, и в 335/334 г. основал там своя собствена философска школа, която получила името Перипатос (т. е, колонада за разходки). Наречена била така по външния вид на помещението, в което се водели заниманията с по-широк кръг от слушателите на Аристотел. Последният, както и школата му се ползвували с несъмнено голяма популярност в Атина, но въпреки неговите големи заслуги за града той никога не получил правата на атински гражданин, а останал метек, т. е. чужденец. Несъмнени и доста неприкрити били промакедонските и умерено-олигархическите възгледи на Аристотел, които правели от него противник на атинската робовладелска демокрация , и допринесли за неговото бягство от Атина след смъртта на Александър Македонски в 323 г.

Изтъквайки и подчертавайки значението на Аристотел, а именно способността му да мисли диалектически и безпределната му (дори наивна) вяра в силата на разума, в могъществото, обективната истинност на познанието, но той имал и слаби черти, като например неговите геологически уклони и социални предразсъдъци. Във връзка с последното трябва да се подчертае, че Аристотел е един от най-типичните и най-даровитите изразители на робовладелската идеология.

Във връзка със значението на Аристотел като исторически извор трябва да се подчертае и това, че измежду многобройните и обемисти съчинения на знаменития древногръцки мислител се намират цели трактати върху теорията и историята на държавата. В тези трактати има немалко места, от които може да се съди за социално-икономическите възгледи не само на автора, но и изобщо на робовладелската класа.

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята за философия, то след Аристотел вече имаме понятието за науката философия.

Той прави класификация на науките като ги разделя на : практически(етика, икономика, политика), творчески(поетика и риторика), теоретични(физика и математика). Тези науки третират Битието в неговата цялост или разглеждат отделни негови страни. Разглеждайки природата в движение, Аристотел разбира това развитие като процес на оформяне на материята, като преминаване на възможността в действителност. В това разбиране на природата обаче едновременно се заключва диалектическата догадка за развитието на природата. В противоречие с диалектическата догадка за единството на формата и материята във философията на Аристотел се проявява и антидиалектическото им откъсване една от друга. Той смята материята за пасивна и безформена, а формата за активно, дейно начало, което прави нещото това, което е. Тази тенденция да се противопоставят формата и материята е пример за отстъплението на древногръцкия мислител от материализма към идеализма. Аристотел достига до възгледа, че в природните явления формата предшества материята.

Обичайно е да се смята, че една идея е винаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинява понятието и то изглежда само страна от една цялост. Но в този изглед тъкмо понятието е това, което по най-добър начин представя само по себе си неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея. В понятието идеята е сякаш укротена, вложена в руслото на един мисловен ред и поради това - осигурена от набезите на разводняването в красиви, но често пъти - случайни хрумвания, в добри, но често пъти - твърде субективни намерения.

Не толкова доброто и не толкова красивото са цели на понятието, а най-вече - истината. Затова понятията, видени в тяхната чистота, следвани в тяхната логическа свързаност, представяни чрез необразни формализации понякога уморяват, ако ли не - направо доскучават. Затова и понятийното мислене изисква своего рода героизъм и себеотрицание, изисква изчезване в предмета, станал обект на мисленето. А когато този обект е самото мислене, себеотрицанието се налага дотолкова, че мислещият започва някак съзнателно да разглежда себе си като случаен по необходимост миг в хода на всеобщото.

Това обяснява донякъде защо обичайно се смята, че Аристотел е “по-ограничен гений”, “по-сух мислител”, “по-скучен автор” в сравнение с Платон; но това обяснява и обичайния възглед, че тъкмо с Аристотел в историята се полагат началата на собствено научното подхождане към света: не се иска много труд, за да се види, че в началото на почти всички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, историята на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този “по-ограничен гении”.

А ако не точно името, то поне онази формула, с която векове са започвали и свършвали теоретичните спорове: “Magister dixit”, “Учителят каза”.

Във време, което трудно признава стабилността на авторитети и се дразни от схоластични техники в доказването на истини, все пак не е излишно да се знае, че всяко смислено разсъждение не може да мине без принципни утвърждавания, без метафизични предпоставки, без необходими следствия. Казано накратко: не може и без Аристотел.

Разбира се, никой не е длъжен да започва и свършва с “Magister dixit” и да предполага под “учител” древния мислител; никой не е длъжен да харесва например повече Аристотел от Платон, науката - от поезията, истината - от доброто. Просто нещата в случая не изискват сравнения и убеждения, а единствено - яснота дори и тогава, когато не са ни “по душа”. Ала разгледаме ли по-отблизо “душата” откъм “яснотата й”, можем да се убедим, както казва Флобер, че “всички притежаваме ужасни и скучни дълбини” и да решим да се насочим “навън”, към яснотата на самите неща.

Към тази яснота на нещата като обичайни вещи, материални предмети, субстанции за пръв път себеотрицателно се насочва Аристотел. Поради това той е изглеждал, пък и все още изглежда някак чужд на човешкото, твърде човешкото обкръжение в Платоновата Академия и сред Атинските храмове. За това, естествено, е допринесла и традицията, която неслучайно е виждала в Аристотел не толкова древен грък, а по-скоро “християнин преди Христа”. Впрочем съвременниците му са усещали тази негова отчужденост и как на подбив са му казвали “Четецът”, т.е. характеризирали са го с прозвище, описващо една робска работа: в Древна Гърция четци, писари и възпитатели са били съответните роби или метеките, чужденците в даден град.

Само седемнадесет години от живота си Аристотел не е “метек” - именно първите седемнадесет, когато живял със семейството си в Стагира, градът, където се родил през 384г.пр.н.е. По името на града му казвали, и още му казват Стагирит. Баща му Никомах бил лекар в двора на македонския цар Аминт в Пела и тук Аристотел вероятно установил връзки с владетелския кръг, който след време ще подчини не само Елада, но и целия познат тогава свят.

През 367 г.пр.н.е. Аристотел отишъл в Атина да оформи образованието си в Платоновата школа - Академията. И тук започва себеотрицанието: двадесет години Аристотел престоял при Платон и при всичките несъгласия с учителя си, не го напуснал до смъртта му, не основал своя школа, макар да имало достатъчно възможности и поводи: Платон например често казвал, че Аристотел се отнасял към него както жребче към майка си - рита! А че в тези изявления не се криело доброжелателство, говори и фактът, че Платон оставил за наследник в школата си своя роднина Спевсип, а не най-изявените си ученици - Аристотел и Ксенократ. Те напуснали Атина и се установили в Атарнея, където управлявал съшколникът им Хермий, след чиято смърт Аристотел заминал за Митилена.

Към края на 343 г.пр.н.е. Аристотел бил поканен от македонския цар Филип за възпитател на сина му Александър. Бъдещият покорител на света бил на тринадесет години - възраст, към която изискванията на древните далеч надхвърляли днешната ни представа, че “човекът е още дете”.

“Детето” трябвало да се обучава в управление на стопанство, войска, да си “играе” на диалози и трактати, да тълкува мъдреците, да обосновава жизнените си цели: всичко това Александър вършел три години под ръководството на Аристотел, а след като се възцарил никога вече не забравил учителя си, който още по времето на първия Александров поход срещу персите открил своя философска школа в Атина, при храма на Аполон Ликейски. Оттук школата получила името “Ликей”, и тъй като учениците се разхождали из алеите на градината, а някои казват, че по време на разходките Аристотел изнасял беседите си, учещите в нея били наречени “перипатетици”, т.е. “разхождащи се”. И в преносен смисъл може да се каже, че в Ликея са се разхождали: именно из масива на тогавашното знание, прокарвали са пътеките на днешните науки.

За това твърде допринесъл и Александър: при всеки поход специално научно формирование се грижело да доставя на Аристотел данни за земи, екземпляри от животни и растения, книги и технически устройства. И ако Александър покорявал света, за да го елинизира, Аристотел го класифицирал, за да го нареди в лавиците на знанието и да го направи достъпен за всеки, който има за жизнена цел яснотата. Така се родила прословутата Аристотелова библиотека: разтворената книга на света. След смъртта на Александър империята се разпаднала, а Аристотел, като “съучастник в делата на световния тиранин”, трябвало да се спасява от атиняните, за да ги спаси, както казвал, самите тях от повторението на греха им спрямо философията: стигало вече, че били осъдили на смърт Сократ.

Аристотел завещал библиотеката и Ликея на ученика си Теофраст, освободил робите си и доживял оставащите си дни - само една година след смъртта на Александър Македонски - на о-в Евбея, където умрял “от стомах” през 322г.пр.н.е. Пръснала се и библиотеката, а така - и съчиненията му, които след столетия започнали да се появяват в различни редакции: най-напред в Александрия, след което в Рим,а след това - в арабски преводи и в християнски версии. Затова днес е трудно да се каже какво от останалото е дело точно на Аристотел, какъв е редът в появата на съчиненията, кои от тях са самостоятелни трактати и кои - само записки за беседи, дали някои са “само философски”, а други - "частнонаучни" и т.н. За една филологическа работа, това е, разбира се, важно.

За едно философско осмисляне по-важни са съдържащите се в трудовете идеи, начала, образци и методи. Съгласим ли се с Хегел, че във всяка велика философия се развива една единствена идея, признаем ли заедно с Хайдегер, че мислителят мисли само една мисъл, нещата при Аристотел биха се центрирали в решаваната и до голяма степен - решена от него задача: да се утвърди строгата научност на философското знание. А това утвърждаване е необходимо, защото чрез него получават сигурност всички останали знания. Този е основният мотив в Аристотеловите работи.

Преди да го развием все пак е нужно да посочим най-важните за тълковната традиция трудове на Стагирит: - “Органон” (на гр. “оръдие, устройство”) - представлява сборник от логически трактати, в които се обсъждат пътищата, средствата, понятията, чрез които се постига истинното знание; “Органонът” е структуриран от “Категории” - по всяка вероятност късни реферати на Аристотелови разсъждения относно крайните места (“топоси”) на познанието; друга част съставлява трактатът за съждението – “За тълкуването”; в третата част на Органона стоят двете Аналитики, първата от които излага учението за умозаключението (“силогистика”), а втората - това за доказателството; следва “Топика” - трактат за възможните, вероятни доказвания и за диалектиката; и най-накрая – “Опровержение на софистическите доказателства”.

Бидейки по съдържание структуриран като въведение към основанията на знанието, Органонът е разбираем най-вече чрез онези Аристотелови работи, в които се представя философското знание “по същество”. Те са събрани доста след смъртта на Аристотел и носят името “Метафизика”: една метафора, на която й е съдено да остане като емблема на размишленията относно първоначалата на битието (“онтология”).

Наименуването по всяка вероятност е станало така: когато през I в.пр.н.е. Андроник Родоски “почиствал, доизправял и преписвал”, т.е. “редактирал” останалите Аристотелови работи, след трактатите, посветени на “физиката” (под “физика” древните разбирали учението за видимата природа, за веществения свят), наредил онези, в които ставало въпрос за първоначалата и причините на всичко съществуващо. И тъй като на гръцки това, което идва след физиката, звучи така: “τα μετα τα φυσικα”, то четиринадесетте книги, в които се тълкуват първопринципи, категории, разумни същности и пр., получили оттук нататък името “Метафизика”.

Разбира се, съмнително е дали сам Аристотел би се съгласил с това име, но без съмнение е, че философите никога не биха постигнали съгласие относно науката си, нямаха ли предвид тъкмо нейните “метафизически основания”. Както вече бе споменато, те са положени от Аристотел и се откриват в четиринадесетте книги, събрани по описания по-горе начин.
Но беше казано и друго: именно, че с Аристотел тръгват началата на ред науки.

Тези начала се откриват както в споменатите вече работи, така и в следните: “За небето”, “Беседи по физика”, “За душата”, “Риторика”, “Политика”, “Поетика”, “За устройството на животните”, “Никомахова етика”, “Атинската държава” и така до 146 заглавия, които днес ни изумяват и поставят въпроса за човешките възможности. Ала дори и да допуснем, че корпусът на Аристотелови работи включва в себе си и такива, които надали са негово дело, неизбежно идва питането защо все пак този мисловен масив се приписва на една личност. Отговорът, колкото и тривиален, е сигурен: просто хората са имали достатъчни основания. В това убеждава дори само първата книга на “Метафизика”, дори само първата й глава.

За съжаление от прочутия в древността Аристотелов „корпус", състоящ се от 158 „Политии", т. е. описание на държавния строй на най-известните гръцки полиси и не гръцки държави, до наши дни е оцеляла само една „Полития", а именно „Атинската държава", преведена у нас от Г. И. Кацаров (Аристотел, Атинската държавна уредба, 1904). Науката днес е в състояние да възстанови само до известна степен съдържанието на останалите „Политии" благодарение на указанията, макар и откъслечни, които се намират за тях в бележитата „Политика" на Аристотел. В нея се разглежда същността на държавата, както и различните форми на държавно устройство. Значително място в „Политиката" на Аристотел заемат и разсъжденията на автора върху „идеалния" държавен строй.
Ценното у Аристотел като исторически извор е и това, че за разлика от другите исторически писатели, които наблягат главно на военнополитическите събития, той обръща специално внимание на възникването, изследването и обясняването на различните държавни институции.

За повече информация:

bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BB

"Реторика" на Аристотел : ораторско изкуство или диалектическа логика/Костадин Сотиров, ел.списание "Philosophia"/ :

philosophia.bg/%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B8/