Как се развива съзнанието

Но същите тези съседи ви дават възможност да обърнете внимание на един важен аспект от „първото юношество" и да научите детето си да се подчинява на обществените нор­ми. Детето формира отношението си към обществените норми, като възприема ограниченията и контрола, които му налагате. Това става чрез така нареченото съзнание, което може да се разглежда като вътрешен глас, превеж­дащ заповедите и забраните на родителите. Съзнанието не е.вродено; никой не притежава такова по рождение; усвоя­ваме го главно от родителите си.

Някои деца се превръщат в лишени от съзнание възраст­ни. Това са психопатите и престъпниците, които могат да извършат противообществена постъпка, без да изпитат никакво чувство за вина. Но съществуват и деца, които, когато пораснат, страдат от излишък на съзнание.

За нас, психолозите, те са типичните пациенти. Това са извънредно тревожни и потиснати хора, които твърде мно­го се боят да не би да са лоши или егоисти, или „да не ги бива за нищо", прекалено се стараят да се харесат на други­те и се притесняват за чуждото мнение.

Не искаме децата ни един ден да се присъединят към ед­ната или другата категория. Желаем, докато растат, да при­добиват разумно и здраво съзнание. Можем да помогнем на детето да придобие именно този вид съзнание, като сами проявяваме разум, когато изискваме от него да се нагоди към обществените норми.

Поведението на детето съвършено ясно показва разви­тието на съзнанието му на този стадий. Най-напред, докато върши нещо забранено, то високо казва „не, не" само на себе си. Веднъж видях най-големия ми син, по онова време на две години и половина, да стои пред библиотеката и да повтаря: „Не! Не!", дърпайки книгите от рафтовете. Забра­нена дейност. Някои родители биха могли да се раздразнят от такова поведение и да си помислят: „Щом казва „не", значи знае, че е забранено. Защо тогава го прави?" Ще им отговоря, че съзнанието му току-що е започнало да усвоява забраната, която повелява да не се свалят книгите от лави­ците. Но самото дете още не владее достатъчно спонтанни­те си действия, за да се вслуша в зараждащото се съзнание.

Важно е родителите да разберат, че щом детето е спо­собно да си каже „не", значи първата стъпка в развитието на съзнанието е направена. По-късно то ще съумее да си каже „не" и ще се послуша -няма да издърпа книгите. Ос­новната функция на съзнанието е да предотврати антисоциалното поведение, а не само да породи у детето чувство за вина, след като е сторило нещо лошо. Но тази преван­тивна функция се утвърждава с времето.

Нужни са цели пет години от живота на детето, за да раз­вие съзнанието си, за да усвои общоприетите норми на со­циално поведение. Не го насилвайте. В това отношение езикът ще му е изключително полезен. Назоваването на реалността ще му помогне много да овладее и себе си, и света. А тъкмо през стадия на първото юношество говорът прави фантастичен скок напред.

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО

(Втора част)

Споменах по повод на възрастта на първите стъпки, че съще­ствуват две фази в овладяването на езика: пасивна (разбира­не) и активна (говорене). От една до двегодишна възраст преобладава пасивната, но между две и три години се налага активната.

В това отношение вторият рожден ден бележи момент на преход и бързо развитие. Сега вече бебешкият жаргон оста­ва на заден план. Все още се срещат фрази от една дума, но детето започва да се изразява от ден на ден все по-сложно.

На осеммесечна възраст то е казвало: „Ела" или „Отвори врата". На две години използва фрази като: „Къде е татко?", или: „Дай вестника на татко", или още: „Не искам да си лягам".

Употребата на местоименията, доста често правилна, става редовна. Речникът също невероятно много се обогатява.

Ако достатъчно сте говорили и общували с детето си, сега е моментът то да извлече цялата полза от това и да започне да изразява с думи всичко, което е регистрирало вътрешно на възрастта на първите стъпки. Като правило колкото повече сте му говорили, толкова повече ще говори. Което не означа­ва, че трябва да не млъквате и да го заливате с приказки. Но колкото по-често ви е слушало да произнасяте думи, толкова по-богат ще бъде речникът му. Този факт е проверен чрез сравнителни изследвания на деца, произлезли от бедни сре­ди, и на деца от средната класа На първите е говорено твърде малко в сравнение с вторите, чиито майки обикновено отделят повече време за словесно общуване с децата си. Не е чуд­но, че се установяват огромни разлики в полза на децата от средните класи по отношение на речника и развитието на ези­ка, при това още на четиригодишна възраст!

Някои деца произнасят думите ясно и правилно още щом проговорят. Други много дълго бърборят неразбрано за „не­посветените". Понякога само майката е способна да разтълкува какво иска да каже детето. Това се дължи отчас­ти на биологически разлики, но и на броя на разговорите, които е чуло, както и на произношението ви.

Ако сте гледали филма или пиесата „Чудотворецът", ще си спомните, че решителният миг в живота на малката глу­хоняма и сляпа Хелън Келър настъпва, когато учителят ус­пява да я накара да разбере, че всеки предмет притежава собствено име. Вашето дете ще преживее същия обрат, щом схване, че всяко нещо носи име, което то може да научи. Това е момент на въодушевяващо откритие. Овладяването, на названията на заобикалящите го предмети му придава нова сила, за да покори вселената си. Оттук нататък то може да я интериоризира и да борави със символите, които я обоз­начават. Да борави с имената на предметите мислено, без да му е необходим физически контакт с тях. А това му осигу­рява власт над света. Чрез новопридобитото господство над езика детето става наистина по-висше от животните.

Още преди време двама съпрузи психолози, Кейт и Кати Хейз, отгледаха маймунче заедно с дъщеря си. Тази очарова­телна история е разказана в книгата им „Маймунката вкъщи". Любопитно е, че отначало животинчето изпреварвало моми­ченцето в многобройни двигателни дейности и тестове за „ин­телигентност". Това продължило до двегодишната им възраст, когато момиченцето внезапно направило скок в развитието си и скоро започнало да проявява много по-голяма ловкост и сръчност от маймунката. И каква била причината? Именно овладяването на езика, благодарение на който момиченцето вече можело да интериоризира вселената си, да я възприема символно, докато маймунката била неспособна на това.

Новите езикови познания позволяват на детето ви да мис­ли абстрактно. То започва да разсъждава, да предвижда близкото бъдеще. Въображението прониква в игрите му, фанта­зията му се развихря. Умственият му живот е направил ги­гантска крачка напред.

Преди то се е отдавало главно на двигателна дейност, като например изкачване по стълби. Оттук нататък огромната част от времето му ще е посветена на упражнения в говоре­не. Лингвистката Рут Уиър е изучавала езика на двегодиш­ния си син, като .записвала какво си говори сам в стаята си, преди да заспи. Тя разказва за това свое завладяващо из­следване в книгата си „Речта в люлката". В предисловието на Джакобсън е отбелязано, че на много места разговорите, които детето води само със себе си, учудващо приличат на текста в самоучителите по чужди езици.

Затова продължавайте, докато е възможно, да играете на „имена" с вашето дете. На този стадий от развитието си то изпитва онова, което д-р Гезел нарича „жажда за говорене". Затова ще участва в играта с ентусиазъм и ще бъде гордо, че знае имената на толкова неща.
Как да отговаряме на въпросите на децата

Едно ново явление в развитието на говора у детето на тази възраст е „играта на въпроси". В някои случаи тя е вариант на играта на „имена". „Какво е това?" е типичен въпрос, задаван за всяко нещо и по повод на всичко. Ако се чувствате залети от тази истинска река от въпроси, утешете се, като си кажете, че детето ви е много интелигентно. Което впрочем е вярно - кол­кото е по-интелигентно, толкова повече въпроси ще задава!

И тук установяваме разминаване между това, което е най-подходящо за детето, и онова, което родителите, същества от плът и кръв, могат да направят. Идеалното би било роди­телите да отговорят на всичките му въпроси. Така ще му помогнат да развие говора си, речника си, способността си да разсъждава и изобщо интелекта си.

Но в действителност никой родител не е в състояние да даде отговор на всичко, което иска да знае дете на две годи­ни и половина. Правете максималното. Но не си мислете, че ще провалите шансовете му и ще блокирате интелектуално­то му развитие, ако ви се случи да кажете: „Не знам! Мама е уморена!"

Поведението ни всъщност зависи от значението, което придаваме на въпросите на двегодишното дете. За беда те често дразнят майките, които биха предпочели детето да си мълчи и да ги остави да си гледат работата спокойно. Но ако знаеха колко важни за интелектуалното му развитие са и въпросите, и отговорите им, щяха да се държат другояче.

В книгата си „Детските игри" Арнолд Арнолд дава при­мер за два различни начина, по които родителят може да отговаря на въпросите на детето си. Кухня. Майката изпраз­ва формата за лед и едно ледче пада на земята. Появява се детето и взима ледчето. Диалог:

И тъй нататък.

След това Арнолд ни предлага да вложим повече добра воля, откликвайки на ненаситното любопитство на детето. Същият декор, същите действащи лица, но различен човеш­ки контакт. Майката е все така заета, детето все така я об­сипва с въпроси. Но този път тя вижда във въпросите начин да насърчи интелектуалното му развитие, а не досада.

Детето: Защо ледът е студен?

Майката: Ледът е просто замръзнала вода. Знаеш ли, че на Северния полюс е толкова студено, че водата винаги е замръзнала? Ако оставиш парче месо на Северния полюс, то ще замръзне и ще стане твърдо като камък. Когато е така замръзнало, то не може да се развали. Спомняш ли си, че миналата седмица изхвърлих онзи бифтек, дето бях забра­вила да прибера в хладилника? Казах ти, че е развален.

Детето: Спомням си. Ти каза, че не можем да го дадем на котката. Какво значи развален? Защо не можехме да го дадем на котката?

Майката: Има милиони и милиони малки животинки, толкова малки, че не можем дори да ги видим. Те са във въздуха и някои от тях обичат да кацат върху нещата за яде­не, за да се хранят. Тези животинки се наричат микроби и ако ги изядеш, може да те заболи корем. Обаче те изпитват ужас от студа. Ако държиш храната на студено, те не кацат отгоре й. Когато храната е в хладилника, не могат да я раз­валят. Но то за всички е лошо да стоят на студено.

Детето: Защо е лошо да стоя на студено?

И прочие.

Такива разговори майката води, с детето си по всяко вре­ме на деня и те са най-значимото образование, което то може да получи. Това образование, тези „часове,по практика" биха могли да се нарекат „Въведение в тайнството на света",

Отнасяйте се към детето си и въпросите му с уважението, което изисква неговата разцъфваща млада интелигентност. Интересът и вниманието, проявени от вас, докато споделя­те с него знанията си за света и тайните му, са един от най-прекрасните подаръци, които можете да му направите.

Една „играчка", която сигурно притежавате, с положител­ност може да се окаже учител и възпитател с разнообразни дарби - това е вашият телевизор.

От известно време телевизията е обект на сериозни кри­тики; наричат я например културна пустиня и трябва да се признае, че-много от предаванията наистина не струват. И аз не.по-малко от вас ненавиждам нелепите шоу-програми и тъпите реклами.

Самият аз твърде малко гледам телевизия, толкова лошо е качеството й. Хубавите програми за деца се броят на пръсти. Те често се задоволяват с добрите стари рисувани филмче­та, в които все същото познато голямо животно безкрайно преследва все същото малко животинче. Много родители се безпокоят и от това, че по телевизията показват толкова насилие. (Ще разгледам този въпрос в глава 10 -Детето ви и насилието).

Следователно ще се.съгласим, че голяма част от крити­ките са основателни и че качеството ш програмите за деца търпи сериозно подобрение. Но би било грешка да пренеб­регнем важната образователна функция, която би могла да има телевизията през предучилищния период.

Откакто телевизията навлезе в американските домове, реч­никът на децата, които тръгват на забавачка или на учили­ще, значително се е обогатил в сравнение с времето, когато телевизията не съществуваше. По този повод д-р Луиз Еймс от Института „Гезел" уточнява: „От тригодишна възраст на­татък те виждат какви ли не неща, които не биха видели пре­ди едно поколение. Знанията им са ужасно обширни."

В статията си „Учителката Телевизия" Едит Ефрон пра­ви следния коментар: „Учениците от първи клас, които много са гледали телевизия, имат речник, често изпреварващ с цяла година речника на децата, които не гледат телевизия. Кол­кото, по-интелигентно е едно дете, толкова повече знания придобива от екрана. В крайна сметка в образователно от­ношение телевизията действа благотворно на малките деца, каквато и да е природната им интелигентност."

Въздействието на телевизията върху децата в САЩ бе най-пълно изследвано от д-р Уилбър Шрам. Той установи, че измежду шестте хиляди наблюдавани от него деца най-ин­телигентните, най-добрите ученици са ревностни телевизи­онни зрители. Според д-р Шрам „главната отличителна Черта на интелигентните деца е, че всичко започват да правят много рано. Започват да гледат телевизия по-рано от другите и през първите си училищни години се интересуват от телевизия повече от съучениците си."

Очевидно е следователно, че най-сериозните научни ав­торитети са на едно мнение - въпреки явните си недостатъ­ци, телевизията има здравословно образователно влияние върху децата. Няма съмнение, че ако програмите се подоб­рят, тя би могла да бъде още по-полезна.

Но не си вадете заключението, че препоръчвам на децата от предучилищна възраст неограничена доза телевизия. Точ­но обратното. Смятам, че следва да насърчавате развитието на детето си чрез разнообразни дейности както вкъщи, така и навън. То трябва да се катери, да тича, да кара колело, да си играе на пясъка, да строи, чертае, рисува, да слуша плочи и приказки. Но мисля, че телевизията има своето равноправ­но място сред всички тези дейности. Не основното, но едно разумно място.

Тъй като говорим за развитието на езика у детето ви, из­глежда уместно да се запитаме: „Трябва ли да го научите да чете?" В глава 11, Училището започва вкъщи (първа част), ще се спра подробно на темата и ще дам някои разяснения, произтичащи от последните изследвания, които може би ще ви изненадат. Но още тук ще отговоря на въпроса така: „Да, мисля, че е добра идея да научите детето си да чете в преду­чилищна възраст." Заключенията на съвременната наука са в този смисъл.

Големият проблем е „кога". Една от книгите, които ви препоръчват да научите детето си да чете, определя двего­дишната възраст като най-подходяща за начало на обучени­ето. В същата книга се твърди: „Ако решите да си дадете малко труд, започнете, когато детето ви навърши година и половина, а ако сте много интелигентен, още на десетмесечната му възраст."

Това, разбира се, е огромна нелепост и много се боя да не би някои майки с най-добри намерения да са се мъчили да учат да чете дете на година и половина или, още по-лошо, десетмесечно бебе. Би било смешно, ако не беше трагично. Началото на обучението по четене вкъщи е някъде около третия рожден ден, не преди това. Не по време на „първото юношество", защото тогава детето се разкъсва от противо­речиви чувства и води битка срещу принудите, за които го­ворихме в предишната глава. То няма никаква нужда от още една принуда. Така че не се опитвайте да го учите да чете на тази възраст.
Ревността у децата

Сега бих искал да се спра на вечния проблем за ревността у детето или както ние, психолозите, я наричаме, „съперничес­твото между деца от един брак".

Всеки път, когато малко братче или сестриче се появи в семейството, детето ви реагира по определен начин. Изоб­що не вярвам на майка, която ми казва: „Томи обикна сест­ра си още от първия ден", защото това е психологически невъзможно. Да направим заедно едно предположение. Пред­ставете си, че утре съпругът ви съобщи следната забавна новина: „Мила, другата седмица старата ми приятелка Рок-сана ще дойде да живее у нас. Аз, разбира се, все така те обичам. С теб ще бъдем заедно в понеделник, сряда и петък. Но вторник, четвъртък и събота ще бъда с нея. За неделята ще теглим жребий." На всичкото отгоре, когато тази съпер­ница се настани у вас, вие откривате, че няма намерение и пръста си да мръдне, за да ви помогне в работата, че по цял ден безделничи, чете си списанията и се налива с разхладителни напитки. Какви чувства ще изпитвате към нея? Несъмнено ще си умирате от яд! Е, детето в предучилищна възраст реагира горе-долу по същия начин на раждането на братче или сестриче. То се чувства ощетено, огорчено, то е направо вън от себе си.

Струва му се, че майка му го е изоставила, когато е влязла в болницата, за да роди новото дете. А веднъж прибрала се с новороденото, тя има твърде малко време да се занима­ва с по-голямото. Цялата се отдава на натрапника. Като ка­пак роднините и приятелите, които идват вкъщи, до един се прехласват пред бебето, твърдят, че е много сладко и пренеб­регват „големия" брат или "голямата" сестра. Да се учудва­ме ли тогава, че всяко дете изпитва враждебност към брат-чето или сестричето си?

Невъзможно е да му попречите да я изпитва, но можете да я приглушите.

Необходимо е преди всичко навреме да съобщите на де­тето за раждането, за да не бъде то пълна изненада за него. Не става дума за девет месеца предварително, този период е твърде дълъг. Един месец стига. (То и без това ще разбере по-рано, като слуша разговорите около себе си.)

Ще помогнете на детето си да се освободи от чувствата си към новороденото и ако му подарите гумена кукла с пелени, люлка и ваничка. В зависимост от възрастта и пола си то ще поиска да се грижи за нея или да я бие, или ще изрази по друг начин отношението си към бебето чрез заместилата реалността кукла.

Преди да отидете в болницата, скрийте някои малки по­даръци из къщата. След това се обадете по телефона от бол­ницата и му кажете, че за него има изненада. Така то няма да се чувства толкова изоставено. Ще усеща, че наистина мислите за него, макар да сте далеч. Като се приберете, опитайте и вие, и съпруга ви да не се суетите прекалено около новороденото и да не пренебрегвате по-голямото. Намерете време да му окажете внимание и да, му засвидетелствате обичта си.

Обикновено детето в предучилищна възраст реагира на раждането на ново бебе по два начина. Най-напред то иска отново да се превърне в малко бебе. Това е защитен рефлекс, който ние всички използваме от време на време в моменти на изпитания. Тогава поведението ни става инфантилно. Повечето родители обаче правят точно обратното на онова, което трябва да се направи, когато детето им прояви жела­ние да се върне назад. Те се опитват да му покажат предим­ствата на по-голямото дете. Само че то не забелязва тези мними предимства. Вижда само, че всичко, което се е пос­тарало да научи - да се храни само или да не се напишква, е било, за да дойде сега това бебе и цялото семейство внима­телно да гледа как мама му дава биберона или го преповива.

Все едно, че по-голямото дете си казва: „Хм! Може би ако се държа като бебе, ще накарам мама да ми задели малко от обичта и вниманието си!" И започва отново да се напишква, да настоява за биберон, или да иска да го гушкат и люлеят.

Каква е обичайната реакция на родителите спрямо тази тактика? „Хайде сега, ти си голямо момче. Големите мом­чета не са правят на бебета!" Реакция, която още повече травматизира детето и го кара още по-силно да желае да се държи като бебе и да го глезят като бебе.

Как да постъпите? Дайте на детето възможност да се върне назад, ако му се иска. Когато се роди първият ми син, дъщеря ми беше на шест години. Очаквахме да започне да се държи като бебе и тя точно това направи. Поиска биберон, дадохме й и в продължение на четири-пет дни си пи колата или порто­каловия сок от биберон. След това спонтанно заряза биберо­на, сякаш искаше да ни каже: „Добре де, вече нямам нужда от това. Май не е толкова забавно да си бебе и да пиеш от биберон!" Повторихме опита със сина ми, когато беше на шест години и се роди братчето му. Всеки път по-голямото дете „регресира" за известно време и се отказа от регресията, щом задоволи краткия си порив към инфантилност.

По-голямото ви дете ще изпитва гняв и враждебност към новороденото. За съжаление повечето родители се опитват с разговори да го отклонят от тези му чувства. „Не говори така за братчето си, не е хубаво. Бъди добър с него, виж колко е сладък!" А вместо да правят това, те би следвало да го оставят да изрази гнева и ревността си. Това е един от случаите, в които е добре да се приложи отразяването на чувствата: „Ядосан си на Джени, смяташ, че мама я обича повече от теб." Може да се окаже полезно да попреувеличите и да споделите с по-голямото дете в какво упреквате бе­бето (в края на краищата не рискувате да го обидите, тъй като то още не разбира). Така по-голямото ще разбере, че не рискува нищо, ако си признае какво не харесва у бебето.

Ето как една майка описва реакциите на момченце на година и пет месеца при раждането на сестричката му.

Трябва да се отбележи, че съперничеството между братя и сестри се проявява двупосочно, от по-голямото дете към по-малкото и обратно. То не може да се възпре, а само да се смекчи. Родителите все се питат защо децата им толкова се карат и бият, след като чудесно умеят да си играят мирно и тихо, "без разправии със съседското дете. Отговорът е, че съседчето не ги конкурира пред майка им.

Понякога всяко дете иска останалите деца в семейството да изчезнат, та само то да разполага с мама и татко. Какво можете да направите, за да приглушите чувството на рев­ност у децата ви? Опитайте се всеки ден да прекарвате из­вестно време сами с всяко дете. Дайте-му да разбере, че това е неговият миг и че никое друго дете не може да му го отнеме. Казвате, че няма кога? Майката на Джон Уесли, основателя на методистката църква, е имала единайсет деца и е намирала време да се уединява с всяко от тях всеки ден!

Друго средство за смекчаване на съперничеството и на пристъпите на ревност по време на пътуване и почивка е да вземете с вас някое приятелче на децата ви. Ще бъдете из­ненадани до каква степен присъствието му намалява напре­жението и разправиите между братя и сестри.